Нека не забравяме и героя от баража с Шумен и един от най-добрите футболисти на Дунав при последния му засега престой в А група - Ешреф Сюлейманов-Шери. Ето една статия за него:
Цар Шери, заради когото Господ стана русенецРусе | От: Георги Христов | 20 юли 2013, 08:34
Един усмихнат и приветлив мъж стои зад щанда на малко магазинче за хранителни стоки в „Дружба 1“. Човекът е вежлив, приятелски си говори с клиентите и те му отвръщат с усмивка.
Това е скромният семеен бизнес на Ешреф Сюлейманов-Шери, един от най-колоритните русенски футболисти за всички времена.
Шери върти магазинчето с жена си Ема и въпреки че никак не печели богато, е доволен, че се справя сам със прехраната на семейството.
Ешреф е роден на 30 април 1957 година в силистренското село Цар Самуил и като всяко момче от този край
знае какво е да се трудиш от ранни детски години
по тютюневите ниви редом с възрастните. Когато има свободно време, тича подир топката, или се вкопчва в неминуемите борби по поляните. Още тогава участва в състезания на тепиха в Нова Черна и Тутракан, а до 8 клас е ученически шампион... по борба! Когато идва като ученик в русенската гимназия по автотранспорт, излиза и за средношколски хватки.
„Все ставах втори. Все губех от едно момче от Механотехникума“, смее се Шери.
В Русе намира време и за футбола. Не че играе в някаква школа от така модерно нароилите се днес. Рита обикновено в двора на училището, а когато има мачове на „Дунав“, неизменно е на Градския стадион.
„3 години ходех на стадиона главно заради един човек - Никола Йорданов! Той беше страхотен футболист - истински централен нападател! Имаше невероятен усет към гола! Правеше чудеса в наказателното поле. Беше бог!“, казва Шери, без да знае тогава, че години по-късно ще наследи легендарната деветка в отбора на „Дунав“.
Когато Сюлейманов е на 17 години, го викат за мач в родния му Цар Самуил. Тимът му бие с 3:1 сериозния по онова време отбор на Калипетрово, а
младият таран бележи първите си два гола в официален двубой
Заради футбола отлага казармата с една година и влиза в нея, когато е на 19. В армията е шофьор, а когато се уволнява, застава зад волана на автомобил към ветеринарната служба в Цар Самуил.
И пак играе с екипа на селския си тим, където бележи по 5, 6, 7 гола! Докато един ден на крака му идва старши треньорът на „Доростол“ /Силистра/ Борислав Богданов. Богданов, човек с реноме от годините си в „Левски“ /Сф/, го подлага на бързи проби и веднага му дава фланелката с №9.
За 3 години младежът, атакувал професионалния футбол без нито една истинска професионална тренировка преди това, бележи в „Б“ група 19, 21 и 20 гола! Бележи и във вратата на „Дунав“. Радва се на съотборници като Тончо Георгиев, Иван Вълчев, Кеворк Тахмисян, вратаря Кольо Колев-Джандара, с когото са големи приятели и до днес.
„Тахмисян беше страхотен техничар. Където исках, там ми подаваше топката“, спомня си Шери.
В Русе вече се говори за самобитната дарба на силистренския централен нападател
и един ден треньорите Петър Пенев-Попето и Ремзи Нуриев се срещат с него. Сюлейманов има действащ договор с „Доростол“, но двамата го убеждават: „Остави на нас! Ще направим каквото трябва!“
Така и става - от есента на 1982 година деветката на кумира Никола Йорданов е върху раменете на Ешреф Сюлейманов! Тази вярна служба на „Дунав“ продължавачак до 1997 година с 500 мача в „А“ и „Б“ група.
Първият му сезон почва с треньора Никола Ковачев-Тулата. След Тулата идва Аспарух Никодимов-Паро, направил вече достатъчно сериозно име като футболист и треньор на ЦСКА. Паро не е по „демокрацията“ и не обича експерименти с въпроси до играчите кой да бъде техен капитан. Той много бързо усеща характерите на хората си и вика Шери, за да му даде капитанската лента.
„Паро беше човек на железния ред и на немската дисциплина. Да се моташ по улиците и заведения след 22 часа? Абсурд! Не знам как го правеше, но винаги бе наясно кой къде се намира. Аз нямах проблеми с дисциплината“, смее се Шери.
Изведнъж се оказва капитан на играчи като Сашо Александров-Менгеле, Георги Илиев-Майкъла, Ангел Рангелов-Геле
С Паро Никодимов „Дунав“ влиза в „А“ група през 1984 година след един от най-инфарктните мачове въобще. В баража срещу „Шумен“ на Градския стадион нашите повеждат с гол на Шери, но Ивайло Киров обръща резултата до 1:2! А минутата вече е 89-а! Някои фенове вече стават отчаяно от скамейките, когато Красимир Наков изравнява - 2:2!
А тогава няма продължения. Краят на мача се свири точно в 90-а минута. Остават някакви секунди на умиращата надежда... На сцената излиза Валери Кулинов. Той копва топката зад гърба на защитата, Ешреф я намира от ждроб и с цялата си спортна злоба я праща под напречната греда - 3:2! Напомня ли ви това за 17 ноември 1993 година, когато Емо Костадинов отвори пътя на националите към лудото американско лято на 1994 година с гола си в последната минута на „Парк де Пренс“?... Е, тогава Господ беше българин, но 9 години по-рано вече е бил русенец.
„Помня, че попаднах в някакъв световъртеж
Паднах на земята, отгоре ме мачкаха като топка тесто, имах чувството, че се задушавам, не виждах нищо, ушите ми кънтяха от взривната вълна на над 30 000 гърла“, вълнува се и днес голмайсторът.
А публиката далеч по-рано вече има своята песен за нападателя от Цар Самуил. Тя започва и свършва с „Шери, Шери, ти си цар!“
И сигурно има основания, защото неученият по клубни школи самороден талант бележи едни от най-красивите голове на Градския стадион въобще. За попаденията му със задна ножица се говори и днес.
Голямата му дарба обаче е играта с глава. Спецове казват, че в умението си да скача като пантера и да се задържа като с парашут във въздуха напомня за легендарния Георги Аспарухов.
Годините в „А“ група не са от най-розовите за „Дунав“, но отборът прави и един чудесен сезон под ръководството на старши треньора Симеон Симеонов, когато се класира на престижното 6-о място! Играе и финал за Купата на Съветската армия /днес Купа България/, като губи в София срещу „Етър“ с 0:1. Онзи „Етър“ на Гочето Василев, Красимир Бълъков, Трифон Иванов, Бончо Генчев, Цанко Цветанов и Илиян Киряков!
Едни от най-хубавите спомени за Шери са победите срещу „Левски“ и ЦСКА
Успехът срещу левскарите на Градския стадион с 2:1 е особено ценен, защото столичани идват с Божидар Искренов, Емил Велев, Николай Илиев, Борислав Михайлов - все играчи, направили голямо име във футбола. Шери бележи от един от головете, вторият идва след бомбен удар на Драго Енчев.
„През първото полувреме буквално им скрихме топката и водехме с 2:0. Вече бяхме играли заедно в продължение на няколко години и се знаехме с вързани очи. Вальо Кулинов ги разиграваше както си иска в средата на терена, а Деян Ангелов ги отчая с шпагатите си“, спомня си Шери.
Затруднява се при въпроса как би изглеждал идеалният отбор от хората, с които е играл. Опасява се, че може да засегне или пропусне някого. И все пак смята, че вратарските ръкавици трябва да са за Миро Златански. Няма колебания за десния бек - там трябва да е само Сашо Тодоров. Двойката му централни защитници е Нико Боянов-Борката Богомилов. Защитникът вляво да е Красимир Колев.
„Средата на терена беше истинско богатство с играчи като Валери Кулинов, Деян Ангелов, Пачо Петков. С Анатоли Нанков играх малко, той по-скоро беше флангови играч, но ще го пиша за полузащитник. Дайте ми днес халфове като тях!“, казва Шери за таланта на бившите си съотборници.
Хората му в атака са Боби Стоянов, Миро Миронов и пловдивчанинът Иван Михайлов.
„Боби и Миро бяха перфектни техничари, а Иван, макар че беше малко бавен, центрираше като по конец. С Иван сме големи приятели и до днес“, казва Шери.
А дали за самия него няма да има място в този тим? Е, може би, съгласява се той.
Голямата му гордост е, че
остава верен на „Дунав“ до края на кариерата си
Когато „Берое“ става шампион, Петко Петков идва в Русе, за да му предложи щедра оферта, но Сюлейманов отказва.
„Хората, поне повечето, ме обичаха, усещах любовта им и нямаше как да ги предам. Останах с екипа на „Дунав“ до последно, дори накрая, когато вече не можех да тичам толкова бързо, се върнах като централен защитник“, връща спомените Шери, който и след футбола свързва живота си завинаги с Русе.
Най-свидните му хора са щерките му Гюнюл и Гюлер. Малката Гюлер го прави щастлив дядо на две внучки, а Гюнюл - на две момчета. Едното от тях - Мерт, тренира футбол, защото нали кръвта вода не става.
„Наесен ще бъде в 8 клас. Отличен ученик е, казват, че има качества. Още се лута между халф и защитник. Ще видим какво ще излезе от него като футболист“, казва дядо Шери и се надява за звездно продължение в рода.
Добавя, че футболът не го е направил богат, щото, ето на, всичко се крепи на това семейно магазинче. Но пък многото приятели покрай играта го изпълват със същото щастие като в мига, когато за първи път идва от „Доростол“ в Русе, за да получи фланелката с №9 на идола си Никола Йорданов.
Тема: Нашите спомени от мачове на Дунав (Прочетена 14211 пъти)